=

Здравей, мили, човеко,

Снегът продължава да вали с цялото изящество, на което е способен. Дано имаш възможност да му се радваш! За радостта не са необходими кой знае колко усилия – само един поглед към снежинките е напълно достатъчен.

=

И. Монолог с теб

=

На фона на чистия сняг, днес си позволявам да измъкна за нова тема интуицията. Думата измъквам е съвсем нарочна, тя, мили, човеко, много подхожда на образа на интуицията. Ако трябва да я оприличавам, мога да я сравня с тайнствена жена-магьосница, която много внимателно се крие – една такава неуверена, излишно скромна, с басмена рокля, прости обувки с каишка, с бяла кърпа над силните й кафяви коси.

По пътя на сравнението ми хрумва още, че донякъде интуицията е също като Пепеляшка, с тая разлика, че след „заветния бал” истинската Пепеляшка се превръща в принцеса, а интуицията, дори и когато се установи, че пантофката й е по мярка, странно защо, все си остава Пепеляшка.

Колкото и да оприличавам интуицията, за да я представя по-добре, толкова повече тя се изплъзва и застава някак неопределена, недостижима за опита ми да й направя пълна словесна картина.

Обикновено наричаме интуицията „шесто чувство”, без обаче това да е признато официално. По начало /и за мое съжаление/, официалните признания имат изисквания за наличие на доказателства за съществуване на нещо, каквото й да е то. За беда,  доказателства за присъствието на интуицията в нас, в ролята й на чувство, са оскъдно малко и тя съществува като лек полъх или нежен повей в нашия емоционален свят, без да се натрапва, изключително дискретна и най-вече – великодушна.

Забелязал ли си, мили, човеко, че великодушието на интуицията е завидно? Тя никога, при никакви обстоятелства, досущ като вярно куче няма да ти се разсърди, ако я пренебрегнеш. Твоето недоверие в нея ни най-малко не я оскърбява, сякаш тя просто по природа не умее да съди. Ако я повикаш, интуицията идва веднага.

Всъщност тя винаги е при теб, но е скрита в най-дълбокия пласт на вътрешния ти свят и само, ако внимателно и дълго се заслушаш, можеш да чуеш шепнещия й глас. Много често този шепнещ глас ти казва истината и само истината, но гласът е така приглушен, че други по-силни гласове се открояват и вземат надмощие. И понеже ти вече чуваш само ясните гласове, смяташ, че щом са ясни, значи са и истинни и така пропускаш необходимата ти за случая среща с твоя верен съветник – твоята интуиция.

Освен великодушна, интуицията е мъдра. Вярно е, че мъдростта й също е непризната, както е непризната, напълно незаслужено и мъдростта на малките деца. Тя носи познанието за теб, мили човеко. В лично-исторически, настояш и бъдещ аспект. Може би тъкмо интуицията най-много те познава? Вероятно те познава чак до последната ти клетчица, молекула или най-миниатюрно атомче.

Не зная, мили, човеко, доколко си служиш с интуицията, ако приемем условно, че тя освен всичко друго, е и инструмент? Възможно е да прозвучи назидателно, но това така наречено „шесто чувство” не е за пренебрегване! Нещо повече, мисля, че с твоя, с моя, а и с помощта на всички останали хора, можем да я сложим на мястото й. Ако поискаме, естествено.

Мястото на интуицията е на личния пиедестал, който имаме, и който обикновено е определен за най-светлите ни усещания. На този пиедестал е нейното място. Тя заслужава нашето признание без абсолютно никакви доказателства. Доказателствата идват след приемането на интуицията. Просто при нея, в ролята й на царица в емоционалния ни свят, процесите са обратни.  Тя трябва първо да е приета гостоприемно, а след това вече дава доказателствата за себе си  – във форма на безценни дарове.

Нека сме максимално интуитивни, мили, човеко! Или поне да опитаме, колкото можем!

А дали интуицията не е най-прекия път към всичко, към което вървим? Може би е и вълшебно килимче, златна ябълка или рибка?

Признавам, че особено високо ценя интуицията, не само за това, че винаги казва истината, че е великодушна, мъдра и познавателна. Ценя я, понеже интуитивно допускам че тя е нашата невидима, но достатъчно сигурна втора утроба, в която се прехвърляме веднага, напускайки майчината.

=

.

Мили, човеко, здравей!

.

Н. Монолог с теб

..

Понеже ще пиша за надеждата, бързам да кажа, че надеждата не предизвиква моята категоричност. Отношението ми към нея се променя непрекъснато, въпреки наличната ми воля да я приема – определена и в устойчив формат.

Моето непостоянно отношение към надеждата малко ме затруднява и донякъде я измества като тема. Всичко това е в резултат на истината, че в едни случаи от нашия живот надеждата е необходима и спасителна. Именно тя е онова усещане, което ни е вярно и ни следва до последно. Това са нейни характеристики, които признавам и приветствам. Надеждата съпътства спокойствието, вярата, очакването, тя е неотлъчно до любовта, доброто, радостта. Точно тя, с цялата си вродена щедрост ги допълва и често не забелязваме, че именно надеждята ги прави по-цялостни. Това обаче е проявлението на полезната надежда. На работещата надежда.

Съществува един друг вид вредна, нерабтеща надежда и тя е причината моето отношение към надеждата като цяло да се променя. Промяната е следствие от това, че понякога, когато имам надежда, когато се надявам, не зная точно с коя надежда го правя – с работещата или неработещата.

Навярно мили, човеко, и ти си подхранвал една или повече напразни надежди? Обърна ли внимание на измамното им поведение? Видя ли ги – уж обещаващи, че това, което искаш, което ти е необходимо, ще се осъществи, ще се сбъдне по един или друг начин, а накрая – нищо или в по-кофтия случай – тъкмо обратното?

Мисля, че дълбоко в себе си разполагам с най-светла симпатия към надеждата. Вероятно заради нейната сбъднатост понякога, заради умението й често да се превръща в необходим парапет, ако човек поеме риска и тръгне да се качва нависоко или върви по опасни друмища. Това й умение е извора на поговорката „надеждата крепи човека.” Надеждата е постоянно присъстващо вътрешно състояние, което ту ни решава проблемите, ту ни ги създава.

Интересно, как ли би изглеждал света, ако я нямаше надеждата, мили, човека? Може би по-обеднял от нейните нюанси, но и някак си по-честен? Без надежда, когато, най-сетне би могъл да останеш сам, без нейните игри на светлини и сенки, и сладка намеса. Дали без нея, би разчитал повече на собствените си сили? Вероятно щеше да си малко или повече по-смел в стоическото си приемане на всичко, което не е по вкуса ти, но и вече не се надяваш напразно, че можеш да го промениш?

Казано на жаргон: надеждата „порти” нещата.

Изречението, че надеждата „порти” нещата го пиша днес, 24 януари, в 11 часа сутринта. Странно е, че примерно към 17 часа, на същата дата, няма да кажа същото. Нищо чудно, тогава да твърдя, че надеждата е необходимо зло и даже да благодаря за високите й заслуги.

Сигурно виждаш, мили, човеко, как стоя точно като боридановото магаре и се двоумя какво да ти препоръчам – да се надяваш ли или да не се надяваш? Почти като „да бъдеш или да не бъдеш”, но не съвсем.

.

….

.

Здравей, мили,  човеко,

.

М. Монолог с теб

.

Искаш ли, мили човеко, да си поговорим за оригиналността? Какво представлява оригиналността като човешка проява?

Забелязал ли си, че оригиналността се откроява особено ярко на фона на еднаквостта, на познатото? Тя има вулканично поведение – изригва неочаквано и винаги изненадва с необичайните си черти.

Би могло да се каже, че оригиналността идва тогава, когато различието не е достатъчно. Тя е продължение на различното до неговото пълно утвърждаване.

Спомням си веднъж, когато бях на гости при една художничка. Тя много спокойно наля шампанското в глинени вази, а цветята, които носех – царствено разположи в три стъклени чаши за шампанско, които любопитно се навеждаха от бюфета, за да разгледат събитието.

За съжаление, проявите на оригиналност често са съпътствани от неразбиране. И ако ти си оригинален, мили, човеко, навярно си и малко или повече, неразбран. Оригиналните хора обикновено плащат ДДО, което преведено от счетоводен език се нарича – данък добавена оригиналност.

Всички хора, които предпочитат новото, мъкнат своя допълнителна торба, пълна с най-необичайни хрумвания. Понякога се налага да я прикрият заради приемането от другите, но съдържането в торбата по природа е неудържимо и издайническо, и оригиналността, дори и подтискана, се проявява с пълна сила.

Оригиналният човек живее оригинално. Единствено той може да и позволи да се престори например на котка, като изхвърли от балкона всичките си човешки грижи. За целта ще си нарисувал дълги котешки мустаци и е в състояние цял ден да пие мляко, да мърка доволно на килима, близо до печката.

Хората, които притежават торбичка с хрумвания предпочитат дрехи в единствен вариант и aко се налага, ще си ги ушият сами. Те не са в крак с модата в нейните настоящи аспекти и се ръководят от свой по-висш, личен стил.

Искал ли си, мили, човеко, някой път да празнуваш Нова година на връх рождения си ден, а на Нова година рождения си ден? А поръчвал ли си две кафета наведнъж, с идеята, че първото кафе ще ти предостави аромата, а втората чашка – вкуса на кафето?

Оригиналността е красива смелост. Тя, мили човеко, е допълнителното ти изразно средство, с което разказваш за себе си, за усещането ти на свобода, което спасително те измъква от клишетата, навиците, правилата, установеността,

Когато си оригинален, си най-близо до себе си. И какво от това, че често ставаш далечен за другите. Бъди сигурен, че тези от тях, които ти трябват, един ден сами ще те приближат.

Кажи ми до каква степен си позволяваш да си оригинален, мили, човеко, за да ти кажа, какъв си?

.

Добавка:

.

Оригиналността е завършена уникалност. Тя белязва най-много света на изкуството, то е преди всичко оригинално.

Оригиналността спасява вечните теми от износване със своите нови и уникални интерпретации.

Всяко поколение прибавя своя нов пласт оригиналност във всички човешки проявления.

Оригиналността е обновяваща

Оригиналността обикновено се случва за първи път и за последен. Всеки опит да бъде възпроизведена унищожава уникалната й същност.

…

.

Здравей, мили, човеко!

Колко е хубаво, че продължава да е студено навън! Това ми позволява да си измислям, че по време на този „монолог с теб”, сме в някоя далечна къща, сред бяло снежно поле. Намираме се в гостната на къщата. Има печка, в която весело припукват дърва, а върху печката къкри чайник с истински липов чай, от който непрекъснато доливаме в чашите си и си говорим за човешките състояния.

.

М. Монолог с теб

.

Днес, мили, човеко, ще се спра при съмнението като човешко усещане. Признавам, че съмнението не е от любимите ми теми и тръгвам да го разгъна по своему, да го поразгледам с присъщия ми наивен поглед, с известна доза съмнение, че съм необходимо обективна.

Съмнението, като всяко състояние е двулико и изключително зависимо от дозата, в която се приема. Ако се замислиш по-дълбоко, мили човеко, ще забележиш, че не само съмнението, а почти всичко, което присъства в този свят носи в себе си едновременно своето себеутвърждаване и себеотричане. Самият ти също си съставен от тях и сигурно си забелязал как тези две състояния те променят, в зависимост от това дали присъстват /поеденично, заедно/, колко време остават при теб, какви измерения имат.

Природата на съмнението е на първа място защитна. То винаги се притичва, за да бъде на твоите услуги, когато съществува несигурност. А несигурността в живота е толкова много, с лопати да ринеш, все ще остане несигурност. Затова съмнението си позволява да нахлуе в твоя личен свят понякога грубо, съвсем явно, друг път по-деликатно, но както и да изглежда, то винаги от глава до пети е все съмнение.

С какво най-много те застрашава съмнението, мили, човеко? С това, че много често е напълно излишно. С това, че засенчва вярата ти. Неговите посегателства се отразяват на твоя оптимизъм, предизвикват те да рисуваш негативни картини с представи за някакъв малък или голям апокалипсис. С две думи, съмнението, в по-големи дози ти създава проблем преди още да се знае дали ще има такъв.

Сигурно ти се е случвало да попадаш на израза „сянката на съмнението”. Да, има такава сянка, която наистина е в състояние да засенчи и най-светлите помисли. Спомни си колко пъти излишно си се съмнявал и последствията от това? Познат ти е горчивия привкус, неудобството пред себе си, а вероятно наранен човек, близък, далечен, все едно.

А можеш ли да си спомниш, когато си вярвал, а са те излъгали, просто защото не си проявил здравословното съмнение? Не ти е било добре, но пък си мисля, че това „недобре” е далеч повече за предпочитане пред горчилката, следствие на излишното ти съмнение.  Разликата в двете състояние е наличието на твоята вяра във втория случай, а наличието на вярата ти е показателно за теб самия. Когато вярваш, дори и излъган, ти в същото време не си излъган, защото самата вяра те предпазва от лъжата.

Както и да разглеждам съмнението – с лупа, без лупа, съмнението е едно от нежеланите човешки състояния. Ролята му на защитник, позата му на предупредителен знак за евентуални неблагоприятни обстоятелства в живота често пъти ти напакостяват повече. По тази причина, ако можеш, мили човеко, стой далеч от съмнението.

Съмнението е несигурност в себе си. Съмнението е обида, когато присъства в човешките взаимоотношения. Съмнението е реален показател за дефицит на вяра.

Искаш ли, мили, човеко, от днес нататък да опитаме по-малко да се съмняваме? Смятам, че ще е лесно. И без това всичко на този свят не е такова, каквото изглежда. Точно това е един много сериозен повод да прибавим своето присъствие към него – без съмнения и други неприемливи състояния. Може би тогава този свят ще стане малко по-правдоподобен. Но понеже думата „може би” е засенчена от леко съмнение, ще се перифразирам и вместо нея ще кажа „сигурна съм”, че ще стане!

…

…………

=

Здравей, мили, човеко!

Дано си някъде, където е топло и уютно, защото навън е студено и студът е от онзи вид, при който не можеш да останеш за дълго и търсиш заслон и убежище.

=

Л. Монолог с теб

=

Поредните усещания, при които ще погостувам за малко, са две. Това се налага по простата причина, че те винаги живеят заедно, а и за мен е врмеспестяващо с едно посещение да ги разгледам малко по-отблизо, ако приемем, че те ще са в ролята на мои домакини.

Усещанията, за които говоря, са доволството и недоволството.

Познаваш ги добре, мили човеко. Тяхното присъствие непрекъснато гарнира твоето светоусещане, нещо повече, много често го определя, в зависимост от това кое точно от двете чувства те владеят – доволството или недоволството.

Всеизвестно е, че от двете състояния доволството винаги е предпочитаното. То носи така необходимата сигурност, дава увереността, която е основата на твоята сила да се справяш с житейските предизвикателства.

Доволният човек е особено привлекателен. Той знае какво притежава. Какво може. Той обикновено цени живота си. Чувства се добре в своя свят. И е спокоен.

Всичко това е много хубаво, ако не е налице онази невидима линия, която при прекрачване може да превърне доброто доволство в лошо доволство. Това се случва тогава, когато доволството е повече, отколкото е необходимо и ти ставаш прекалено пълен с него. Така започваш да се лишаваш от желанието да имаш нови желания – една от движещите сили за твоето развитие. Казано образно – доволството те превръща в застинало езеро, с постоянен обем вода и очертани брегове, когато в природата ти е заложено да си преди всичко река, която се движи и променя непрекъснато.

Мисля си, че тъкмо заради това, че ти си река, мили, човеко, както и заради необходимия баланс в живота ти, съществува и недоволството.

Недоволството, обратното на доволството, се явява, за да прибави само една проста частица „не“, с помощта на която комфортното доволство се преобразува в некомфортно. Това преобразуване от своя страна преобръща твоята сигурност в несигурност, твоята увереност в неувереност.

Признай си, мили, човеко, че несигурността и неувереността са усещания, които не ти харесват. Напълно основателно не ти харесват, те пречат на твоето светоусещане, замъгляват реалната картина на живота и когато ги изпитваш, не можеш да видиш ясно кой си, какво правиш, къде си, какво искаш.

В същото време, странно и парадоксално, точно това недоволство е източникът на всичките ти желания, които раздвижват най-сетне водите ти, в случай, че от прекалено голямо доволство си станал неподвижно езеро и спасително те превръщат в река, просто, защото в природата ти е заложено да си река.

Вероятно звучи клиширано, но е истина, че доволството и недоволството са двете половини на едно цяло, което всекидневно ти е необходимо, за да прецениш какво да добавиш или извадиш от от живота си.

Доволството и недоволството са изворите на твоята промяна.

Може да се каже още, че те са мерителните ти везни и в зависимост от твоя избор на количество доволство и недоволство се определя и качеството на твоето съществуване. Количествата на тези усещания при всеки човек са строго индивидуални. Съотношенията им варират непрекъснато и това е част твоето неосъзнато еволюционно движение, което ти дава смисъл и оправдава твоята емоционална изменчивост.

Ако се случи да те попитат, мили,  човеко, кое предпочиташ повече – доволството или недоволството, сигурна съм, че в зависимост от това, кое от двете състояния изпитваш в момента, точно то ще е определящо за твоя отговор. Ако си доволен ще си поискаш малко недоволство. Ако си недоволен ще пожелаеш доволство. Просто така сме устроени – интересът ни винаги е насочен към липсата, та, била тя и много малка.

Накрая ще добавя, че написаното по-горе може да се синтезира в две изречения:

Доволството е доволно, ако е колкото трябва и е недоволно, ако е повече.

Недоволството е недоволно, ако е повече и е доволно, ако е колкото трябва.

„А дали е така“, мили, човеко?

=